Заченати от пестелива мисъл,
изплакваме живот, за да пестим.
Пестим от детството, за да пораснем
и по- лесно да имаме всичко.

После, пораснали пестим от нещото,
С надежда да заслужим малко памет.
Работим някъде, където мразим.
Събира ни умората на делника
и за да й спестим безсмислие,
наричаме любов появата ѝ.

Пестим обятия от бързината
да спестим за гнездо на умората.
А когато зазидаме птицата,
пестим, за да не ползваме крилете ѝ.
И ползваме кондом за евфемизъм.

Вечер пестим огъня си.
За да не ни изхарчат с уволнение
онези, които пестят от човека,
за да харчат машината в него.

От пушека ни все така се раждат
нови резервоари за пестене.
Пестим усмивките в децата си,
за да ги разменим за наши клонинги.

И в цялата тази „спести се\"- схема
плътта ни от началото до края
е някакво безчувствено сбогуване.
Душите ни пък носят маркировки,
за да не се изгубват твърде в себе си.

Но днес ще напиша оставка.
Ще продам двустайната килия.
Ще пусна неродените деца
да поиграят в забранените дворове.
Ще изгубя парите си от ничий покрив.

И когато с теб нямаме нищо,
освен внезапна взаимност-
моля те, умори се в очите ми,
които те чертаят като сянка.
В ръцете, които едва те допират.
В устните, които на екс те издишват.

Преди да си скъсам оставката
и преди да ни върнат в затвора,
непродаден от твоя сух подпис-
умори се така, че от днес
да пестим бавното си умиране.
За да харчим единствено близост.