Сутринта се окучи -
седем малки роди,
като нея златисти,
но със бели гърди.

Със любов ги облиза,
приласка ги със гръд.
От снега ги предпази,
с нежност гушнати спят.

Вечерта щом настъпи
пред стопанина тя
горделиво пристъпи
радостно заскимтя.

Махмурлията селянин,
сякаш не я видял,
седемте малки кученца
бързо пъхна в чувал.

И след него през преспите
до реката тя спря.
Дълго, дълго поглеждаше
трепналата вода...

А когато над къщите
тънък сърп засия,
към звездите погледна
свойте рожби видя.

После мракът се спусна,
сърпът златен се скри...
А в очите и` гаснеха
седем златни звезди...