Луната скита между древните могили
като наметнало седефен шал видение,
нощта е синкав дим, за странен первигилий*
звънят камбани в тъмното небе над мене.
Не мед и бронз пилеят звуци в тъмнината,
не отзвъняват в мрака сребърни чинели –
самата звездна тишина кънти в душата ми
и гали този свят заспиващ с пръсти бели.

И бледи пламъци в невидими олтари
пилеят сенки върху мрамор и позлата,
димят тамян и резеда, нощта догаря,
дошъл от вечността, повява древен вятър
и слизат богове от минали години,
пресекли времето по пътища незнайни,
пристъпват в сенките забравени богини,
пазителки на съкровени древни тайни.

В такава странна нощ – мистична, непозната,
душата ми езическа е жрица строга,
весталка светла е в такава нощ душата ми,
в света безхитростен на моята еклога*.
Зад утрото, в настъпващият ден безбожен
друг свят – праволинеен, грозен, скучен – чака,
затуй нощта обличам като втора кожа
и моя вярна втора същност става мракът.

И пак среднощ луната слиза зад могилите
и сред димящи жертвени олтари скита,
и пак един забравен древен первигилий
събира римляните в храма под звездите.
И пак душата в бели жречески одежди
в света на боговете древни коленичи –
тя има нужда от опора и надежда,
тя има нужда от олтари и от вричане.

Нощта е кей, на който времето пристига,
нощта е древен храм с камбани от мълчание,
а тъмнината е езическа религия
и вечен топъл дом, и звездно колебание...
И чакам всяка нощ под храма на небето,
и в мрака мълчаливите камбани чувам...

Не идвайте при мен среднощ, не ме будете –
сред сенки минали душата ми пътува.

______________________

* Первигилий /лат. pervigilium – нощно бдение/ – в древна Гърция и Рим нощно тържество в чест на различни богове;
* еклога – жанр от античната буколическа поезия, рисуващ красотата на селския живот.