Ако някога поискам пак от себе си

да съм Просто, да съм Някак, да съм Правилна

значи трябва да ме върнеш! Като гребен

да разрешеш сетивата ми. Да пламнеш

от единственото скрито отражение,

запечатано в сълзите под очите ти.

Няма друго. Няма свъсени решения.

Колко много... Боже, колко те обичам!

Значи трябва да ме върнеш! Значи трябва...

Не допускай да се губя в тази лудница!

Щом е нужно – ставай прям и безпощаден.

Щом е нужно – ползвай сила за принуда!

Ползвай цялото човешко измерение

и вселенската тъга за невъзможното.

Тя приема. Тя обсебва и разделя.

Вътре в мен е скрита дървена подкова

като малко, но значимо предизвестие,

че съм дръзка във ръцете ти, любими!

Ако някога се стресна пак от себе си

покажи ми, че си тук. Не си отивай!

Никой няма да си тръгва. След дълбокото,

след прежаленото, стръмното, умората...

стъпвам с теб. И се откривам по-висока –

педя чиста светлина над твоя поглед.