Душата й запалиха. Небето се позна по пламъците свобода – гореше в синьо. Ръкавите на бледата й риза отчаяно му махаха за помощ. Дърветата откъсваха листа и бягаха, крещейки с птичи гласове да се вплетат с горещи цветове на вятърните мелници в крилете пеперудени. От облаците бързаха на капки нишките и се завързваха в изсъхнали треви, объркано изплакваха от закъснялата си помощ по голите полукълба на скална долина... Мощта се луташе безпомощно, в нозете на пожарите сглобяваше от думи стълби и от разбити лодки по парче дъга за циферблат на ново време. Луната свършващо запомняше за следващата фаза новолуние. Балони с въздух от въздишки догонваха миражен кораб с единствена реалност... въжетата – осуканите мисли на изгорялата душа.