Ден след ден аз вървя по пътеките прашни, дето хора преди и след мен ще минават - страхливо-безстрашно, но неспирно - ден подир ден.
Преминавам планини и морета, преживявам свойте радости, скръб, и вървя си полека-полека в тоз изтъркан от ходене път
Колко стъпки пред мен извървени във посоки различни, навред! Колко дири стоят съхранени в този път без епоха, без век!
И минавам, вървя по реда си, в пътя прашен, за души отреден, но защо ли сърцето ми тъй се бори с гнева си, щом е толкоз банално този свят уреден?
Тук за всеки посока и място си има, и за всяко препятствие все намира се брод, но защо ли сърцето ми в мъка се свива, щом погледне в сърцата на този народ? От човешка душа са родени злоба, мъст, лицемерие и лъжа, завист отровна и омраза до нея в мен убиват и сърце, и душа...