Оскъден панаир.
От вятър сготвен.
Поръсен с кисел дъжд- като подправка.
Измръзнали, наивни продавачи
на захарни петлета гледат празно
към гладните за скорост въртележки.

При пряката, Стъргалото подпряла,
файтон почти фантомно преминава.
Конете произвеждат с ноздри пара
в нозете си. И сякаш в мляко плуват.
Изчезват силуетите им призрачни.
Един от тях невидимо изцвилва
зад ъгъла. И сетне пак е тихо.

Единствен съм. Обувките ми лепнат
от калния паваж. Но не отстъпват.
Стъргалото е хлъзгаво и стърже
с листа от есен бавните ми стъпки.

Прехвърлят продавачите сънливо
очите си от въглени в палтото ми,
което над сергиите им увисва.

Не ми предлагат нищо. Гледат строго
И сякаш заповядват с устни стиснати:
„ Един ли си? Единият е лудост!
Какъв един? Върви си вкъщи! Бързай-
преди да овъглеем в теб завинаги!"

Не ми предлагат. Сам протягам пръсти.
И сам отлепям захарно петле
от алчното изкуство на ръждата.

Петле, увито в смачкано найлонче.
с измъчена, неравна физиономия.
С отчупено крило. Или забравено.
Петле, изгряло в мократа ми шепа-
червено като гребена на слънце.

Едно петле купувам. Плащам всичките.
Огньовете си въглените връщат.
Когато ги напускам, аз съм тъжният.
Не съм си купил детство. А илюзия.