Теб, моя безгрижна вода,          

със спомени тъжни напълних.

Веднъж те изпрах със дъжда.

В кълбо от мъгла те обгърнах.

Превърнах те в леден кристал,

а после стопих те на пара.        

Но споменът – пак оцелял,        

душевната лодка подкара.        

А казват – не помниш и миг.

Затова в теб пуснах сърцето.

И ти се разплиска с ням вик.