Уверено стъпваме по дрипав паваж,фугите му прораснали с бабини зъби.Тръните им ехидно и нагло се хилят,готови да разкъсат плътта.И се забиват. Раздират. Кървят.Не зная дали ще съумеемда излекуваме раните да не гноят.Вместо отговор, с изхабените сиот фалшиво обичане устни,
изглаждаш бръчките край моите очи.
Без да питаш дали са от усмивки.
Или от друго.
Аз твоите рани с усмивка лекувам.
На пръсти се вдигам,
бинтове късам от дъгата -
с нея превързвам разранените пръсти.
Като малко дете те залъгвам,
че целувка болката ще спре...
И уверени крачим
към далечен съдран хоризонт.
Да го закърпим със звук от камбани.
И жужене на диви пчели.
Какво, като по раменете ми голи
просмуква се млечна мъгла?
Нали имам теб за другар и опора...
Майната му на света.