Взира се в мен причудлива луна,

все ми намига,  поглежда.

Облак ревнува, хвърли пелена,

скри я от взор и нарежда:

 

„Как сте я емнали тази луна!

Трябва ви все за сонети!

Все на тъгата да слуша гласа,

все на любови да свети!

 

Малко отсрочка и дайте сега!

Много лъчи ви разсея!”

Скочих от уплах: „Ами стиха?

Той ще сивее без нея!

 

Кой ще му сипе сребристия прах?

Кой през ноща ще разгони

вещици, бухали, дяволи? Ах,

кой ще сияй по балкони?”

 

Чу ме луницата, сряза със рог

облака  - до хоризонта:

„Аз не линея! Създаде ме Бог

да съм на вечер архонта.

 

Бърша сълзите на тъжни лица,

и ги суша от очите,

давам на влюбен сребристи крила,

свалям му ниско звездите.

 

А на поетите – стих-среброслов,

дори и когато сънуват!

Те са Голямата Моя Любов

светът докогато светува!