От люспестите малки семки

порасли борче и елица.

Били дръвчета тънки, двенки –

висок той, тя пък – хубавица.

 

А между тях река течала

студена, бистра, бързоструйна,

и корените им пояла,

свидетелка на младост буйна.

 

Обикнали се Бор с Елица,

но той не можел да докосне

протегнатата ѝ ръчица –

зелените ѝ клонки росни.

 

Вървял изправен и природа

не давала да се привежда

към нея, а към небосвода

растял без всякаква надежда.

 

Но в бури страшни, гръмовити,

към нея тегнел и залитал

и клончетата ѝ извити

във свойте клони той преплитал.

 

В светкавиците – блеснал янтар,

на миговете им сюблимни

и посред вой на силен вятър,

отдавали си чувства дивни.

 

Ни слънчеви лъчи високи

в небесен купол син, лазурен,

ни корените му дълбоки

не обуздали порив буен.

 

Да! Любовта му към елата

била по-силна от природа –

накрая си склонил снагата

към нея, не към небосвода!

  

Веднъж във миг такъв върховен,

към нейните прекрасни вейки,

не издържал подземен корен,

рухнàло борчето навеки.

 

В нощта ужасна безнадеждно

заскърцала елата с клони,

като че плачела – и нежно

иглички почнала да рони.

 

И свързал борът двата бряга,

затлачил пътя на реката –

преди водата да пробяга,

във вир събирал под елата.

 

Но тя не свеждала снагата,

не искала да се оглежда –

лежала долу във водата

удавената ѝ надежда.

 

Ако отидеш в планината,

ще видиш как тя клони кърши

при силен вятър и в тъмата

като че шепне: „Всичко свърши.”

 

Смолисти капчици се стичат

от нейното сърце стопени

и по кората ѝ се свличат –

потъват в бента охладени.

 

Ти ще ги видиш в нощи бални,

красящи шии в огърлици –

тез кехлибарчета страдални

са янтарните ѝ сълзици.

 

                   *

От скръб се ражда красотата,

превъплътена от таланта,

а въглен, изгорял в душата,

е бил преди това... брилянта.