ПОСВЕЩЕНИЕ

 

На милата ми майчица – с любов и поклон!

Годините втъкават неусетно

сребристия си вътък из косите ти.

Горчивото кафе на грижите

изписва причудливите си знаци

по тънката мембрана на лицето,

а в паяжината от ситни бръчици,

кафявите слънца – очите ти

все с летния си огън светят,

от Времето непроменени, мамо!

Как искам да се върнат тези дни –

далечни, отлетели дни, които

започваха и свършваха със теб!

Далече си, далече си сега –

на цяла вечност разстояние!

Поискам ли до теб да приближа –

към спомените тичам само,

че Времето обратно не тече

и нищо никога не връща!

Как искам, майчице, поне

душите ни да се прегръщат!

 

Аз помня – ти се връщаше във шест;

след нощна смяна, уморена;

присядаше на мойто легълце

и весело играеше си с мене.

Навеждаше се – хубава, добра,

разцъфнала в Христовата си възраст –

над облите и топли рамена

плитките ти гъвкаво се плъзваха:

улавях се със две ръце за тях,

а ти ми гъделичкаше нослето....

Мънистата на детския ми смях

днес в спомена далечен светят!

...

 

Женихът-Вятър рано ме отнесе

отвъд крилото синьо на Балкана.

Остави недопятата ми песен,

та весела да ме сънуваш, мамо!

И снимките остави по стените –

иконите на глухата ти къща,

които вечер тихичко разпитваш:

„Добре ли си и живо-здраво, дъще?”

А после си поплакваш мълчаливо

над плетките – пуловери за внуците..

И цяла нощ тревожна не заспиваш,

щом моето писмо не си получила!

 

...

 

Годините втъкават неусетно

сребристия си вътък и в косите ми.

Горчивото кафе на грижите

изписва причудливите си знаци

по тънката мембрана на лицето

и в паяжината от ситни бръчици

очите ми – зелени кладенци

полека, уморено потъмняват!...

На тебе заприличвам, мила мамо!

Пораснаха дечицата ми вече:

страхувам се – ще литнат рано,

и може би – от мене по-далече!

И знам ли, що за Вятър ще ги грабне,

на кой ли край в света ще ги засее?

Ех, майчина съдба – да страда

от рожба и за рожба да более,

че Времето обратно не тече

и нищо никога не връща...

Как искам, мамо, във съня поне

душите им да ме прегръщат!

На трите си деца да мога само

с надежда търпелива аз да светя,

дори когато цялото е в рани

от думи и мълчания сърцето!

Под нокътя, душа да ми остане -

кураж и сила с обич да им давам,

та като тебе, в страшни изпитания,

наместо да заплачат – да запяват!

1990г.