Измина вече дългата година

и зимата скова с безжизнен лед.

Ти вярваш ли? – как времето отмина...

А ти оставаш все по-надалеч...

В(ъв) онзи ден напусна те душата

и тръгна по безкрайния си път.

Облякла бяла роба тихо вечер

промъкваш се в дълбокия ми сън.

Говориш ми със думи непонятни,

припомняш ми отминали неща...

Докосваш ме със сила необхватна

и после тихо тръгваш от дома.

Очите ти докосвам с обич вечер -

на небосвода – грейнали звезди.

Щом видя този блясък нощем, аз знам:

Това си ти!