Животът пое свойта вярна пътека...
спокойно и в ритъм се занизаха дни.
Вървя мълчалива, престъпвам полека,
не чувствам утеха, но... и не боли!
Тя ту се снишава - едва лъкатуши...
ту устремно, скоростно гледа напред.
Любовната мъка, поне, спря да души,
по-рядко се връща сърцето при теб!
Усмивката - слаба страхлива топола,
след вятъра силен все някак стои...
Душата... се мъчи да литне нагоре
и пак да превзема без страх висини!
Денят ми е пуст, но се будя спокойна
и слънцето стана... другарка добра.
Със времето в битката-неравностойна,
научих се, малко, да свеждам глава!
Обрулиха клоните буйно достойнство,
крилата ми върза действителност зла.
Всели се в душата едно безпокойство,
превърнах се в есен със жълти листа.
Животът пое свойта вярна пътека...
спокойно и в ритъм се занизаха дни.
Вървя мълчалива, престъпвам полека,
не чувствам утеха, но... и не боли!