Стенат през мен сиви стърнищата.
С изгорелите пръсти, сякаш от гръм,
теглят ми мислите, теглят от нищото
и връщат ми път, завит с калдъръм.

По белите камъни играят си сенките
на стара череша, по чудо възкръснала.
По чудо дете съм, в джоба със семките,
дето баба сушеше на слънцето пръснала.

А от избата пее прекипнало виното...
и дядо му чисти със канчето шапката,
нещо ми казва... и сякаш завинаги
ще чувам как лазят от влагата капките.

И пият ги жадни сиви стърнищата,
зарили дълбоко на детството дните ми,
но все ще изплуват, сякаш от нищото,
в две пъстри сълзи, стаени в очите ми.

31.08.07.