Отхвърчах и попаднах сред мрак под дивана,
още в първия паметен ден в този дом.
А купчинката, с моите братя, остана
там, на малката маса, с крачета от хром.
Запрепускаха дните. И в мрачна обител,
малко сам, пудрен бавно със сивкава прах,
виждах само на котка окото присвито,
или мярвах забързан нанякъде крак.
Чувах как, в надпревара, подреждаха пъзел:
\"Търся синьо парченце с червено встрани!\".
И се питах, дали ще ме търсят, и тръпнех -
че ме няма, че липсвам, дали ще личи?

Боже мой, как ме търсиха в цялата къща!?
Чак обратно обърнаха всеки килим,
чекмеджета, первази, по ъглите - също!
Сякаш бях някой важен и непрежалим.
Бях си същият - прост, на картон напечатан,
аз - парчето от \"Пъзел - 1100\".
И дали тук случайно ме прати съдбата,
или аз го направих (незнайно защо)?

Нощем викат ме всичките мои роднини.
Казват, празен и сбъркан бил техният свят,
че без мене не ставало пълна картина...
\" Недовършена - казват - остана, бе брат!\"
А пък мене дилема ме е обладала
и не мога да кажа, кое по тежи. -
Да си нужната част от завършено цяло,
или искан и търсен, защото си \"ти\"?

Радост Даскалова