Небето е за птици. Да летят.
За мене са мечтите. И Земята.
Илюзиите - сред пустинен път.
И всичко, до което стига вятърът.

Но как да го сбера в един живот -
подобно мравчица да си го спастря?
Не знам. И ми тежи като хомот
вината за пропуснатото щастие.

Понякога се хвърлям във двубой
със всичките несбъднати желания.
Тогава свири разумът отбой
и аз покорно спирам. Неразбрана.

Понякога... Безкрайно се редуват
падения, възходи и застой.
И питам се: дали не съществува
на този свят и кътче за покой?

Но глас отвътре тихо ми говори:
\"Покоят е в отвъдните ти дни.
Вдигни ръцете в полет - все нагоре.
От птиците небето открадни.\"