Сънувам те! Ти знаеш ли, че всъщност

сънуването има своя памет?

От бриковата тишина на къщите,

от тъмната смола по твойте длани

почти съм се измислила. Настръхвам,

защото е студено да си сянка.

Да, аз съм. Аз! От себе си се връщам.

През цялото изгарящо пространство,

през всичките ни дъждове от липса,

през глухата стена на невъзможното.

Не съм сълза. Не съм ненужна мисъл.

И как да обясня, че е огромна,

заливаща, задавяща тъгата ми.

Това не е тъга, това е бездна.

Един разкрач, един поклон за кратко

и литваш като прах. Не, не е черно,

а снежно бяло падането в празното.

След миг си ослепял, след два си мъртъв.

Но аз ще те сънувам. Ще съм гладна,

ще пия от съня си, за да млъкне

причината за този сън. За тебе.

А ти ме събуди, по-мой от мляко.

Щом вече онемея, ще те следвам.

Червена тишина. Откос от сянка...