Не осъзнавах колко съм пораснала,
преди да се простя и с непростимото.
Когато съм се раждала, повярвах,
а после просто знаех, че Го има.

Загубих татко като ключ от джоба,
а продължих насън да го притискам.
От мама ми остана само роклята,
с която ме обличаше в молитвите си.

От дядо ми остана горда къща,
висока като божия безпомощност.
Сестра ми оцеля, за да възкръсвам:
сама не можех да понасям спомена.

Луната. По-червена от домат
подпря глава на хълма, под звездите.
Кога пораснах никой не разбра.
А вече нямам брат, за да попитам.