Осиротяваме, приятелко…
оставаме като дърво без корен.
Ти няма на кого да кажеш “мамо”,
a аз със татко тихо да говоря…
И ще ги търсим дълго в нощите,
във сънищата боси и изстрадали,
там живи ще ги виждаме все още,
към тях ръце със обич ще протягаме.
И нежно ще им шепнем думите,
които не успяхме да им кажем…
и ще потръпват нямо устните…
В сърцата си навеки ще ги пазим!...
Посветено на Ани Монева, и паметта на напусналите този свят...с много обич.