И статуя, изваяна от мрамор
под обичния вдъх на свой отец,
говори оживяла за душата му,
оставила следи завинаги и след.
И всеки звяр със грижа тих е -
не лае по ръката, счупила капан.
Опитомена, предана стихия
е кучето за благия си господар.
Ала човекът, с вечното му право
свободен да е в избора си тук,
престъпва правила, закони... всякак.
Доброто удря със чугунен чук.
Подритва любовта, дарена даром.
Отхвърля я. Презира я за миг.
Дали пък може и да осъзнава,
че изворът пои, ако е чист?