Къщата замлъкна, онемя...

Стана глухо, като във музей -

тихо, празно, подредено...

само слънчева усмивка,

нейде от портретче грей...

Снимки, спомени и топлинката

ми завръщат радостта...

Беше жив - живота със децата,

но се хлопна пак, след тях врата...

Домът ни мил - осиротя,

след глъч и смях, любов и тръпки -

напълниха се стаите със самота

отекват само живите им стъпки...

Окъпах в сълзи, вещите навред,

ех... майчина ми прокопсия...

и сякаш станаха на водосвет

за тази моя, тежка орисия...