Попитал вятъра орела

защо изглежда натъжен,

коя ли мисъл е оплела

ума му, че е променен.

„Ти само стигал си до Рая,

със мене властваш на небето,

какво ти става - туй не зная,

че гледаш мрачно все морето?

Нима просторът ти е тесен

и слънцето те отегчи?

Кажи, приятелю небесен,

кое така те нарани?"

„Отдавна всичко ми омръзна,

дори и дружбата със теб.

Сърцето ми тъга обгърна

и вече то е буца лед.

Веднъж, летейки, се огледах

във синкавата долу шир

и малка точица съгледах:

удавник в лъскав нов мундир.

Смирен небето той погледна,

май даже и не ме видя

и чух молитвата последна,

на който времето прозря:

„Аз бях дотук, простете близки,

видях от всичко в тоз живот,

но никъде не срещнах чисти,

а камо ли усмихнат Бог.

Обичах туй, което трябва

и спазвах някакъв морал,

кафето пиех си от табла,

елитен бях подобно крал.

Опитах толкоз, що можах

от А до Я света изучих,

но твърде късно проумях,

че избор нивга не получих.

Сега си тръгвам от деня,

храна за рибите ще бъда,

но казвам „Не, благодаря,

аз имам правото да съдя!"

Горкият бавно се изгуби

и никой тъй не го разбра,

а въздухът му се учуди

и го остави на смъртта.

Сега и аз подобно него

разбирам - също нямам власт

и някой ден във малко село,

ще стана тор за някой храст!"