Върху клавишите на миглите ми две сълзи
шепота нечут на тъжното сърце нотират…
И ту мъгла под пръстчетата им пълзи,
ту светлини от сто слънца извират…
Избликват образи, любови, древни светове;
колизии, примирия, падения, възходи…
Разнищват си вражди крале и богове;
вълчица в нощи персеидни броди…
Сред този всепроникващ хаос деветте души,
които вечно в мен на абордаж живеят,
които никой и до днес не изкуши
при девет бала ес-о-ес да пеят,
като корсари тайно дебнат в моето сърце
да ме покръстят горди в щорма на морето,
от албатрос отскубнали с мерак перце,
делфин да ми изпишат на лицето…
И двете бисерни сълзи със смях да разлетят
от миглите-клавиши вихрено, стакато, диво,
и с думи - опус нов след миг да сътворят
за нещо истинско, нетленно, живо…