От работа ръката натежала
забрави как държи се химикала.
До белия лист лежи той мълчаливо,
очаквайки време по-щастливо,
надявайки се някой да се сети,
че с римите на пъстрите куплети
ще може да разплиска по небето
на дните цветовете на сърцето
и всичко ще е малко по-красиво,
поне за миг няма да е сиво.
И даже да вали над нас поройно,
щастието ни после ще е двойно.
Цветанка Тупанска