Светът си е същият. Дяволски същият свят.

Трамвайните спирки и хората в тясната вечер.

Кварталът загасна. Поредното слънце умря.

Сънят си играе със котките в прашния дрешник.

Не съм те измислила. Просто дъхът ми се сви

до малка отвинтена дупка във стара ключалка.

Дори да я няма – навън ще ръждясват звезди.

Дори да ме няма – денят ще е в седем октави

и седем небета ще съхнат над всяка тъга,

защото сълзите не помнят пътеки към Рая.

Каквото прегръщах – стопи се. Изтля. Изгоря.

Цигара в очите ти с пламъче, взето назаем.

Разбирам мъглата. Да спи до последния час,

до крайната бримка на тази разнищена утрин.

Дори да ме няма, светът ще е същият свят.

Една тишина ще е само с октава по-пуста…