Още ме чакаш до портата, маминке...

Там, край асмата със сочните гроздове.

Тичам към тебе лъчиста и пламенна,

нося ти светло букетче от рози.

Губя се в люлка от спомени свидни.-

Нея с боичките пъстри на детството

жадно рисувам, когато те видя,

багря със обичност свойте куплети.

Щом звезден дъжд завали от небето

пак ме прегръщаш и казваш ми: „рожбо”.

Сядаш до мен и оставаш, до дето

аз не заспя в подреденото ложе.

Тръгвам ли, дълго с очи ме изпращаш.

С бяла надежда все чакаш да дойда...

С тебе превързвам местата болящи,

твоят дух милва ме в дните ми знойни.

22 април 2012 г.

Радостина Драгоева