Не искам мимолетни сладострастия,
не искам просто пламък, а пожар!
В живота си не моля за причастия,
приемам любовта си като дар...
Привикнах, съюзявайки се с нищото,
душата ми - муха във барабан...
се блъска във стените му убийствено,
но... пак затворена остава там...
Сърцето и умът ми разчленяват се,
разкъсват се на хиляди страни...
Без капка себелюбие раздавам се,
уж за добро, а после ме боли...
Воювам непрекъснато със себе си,
в една война... в която няма мир!
Луните си остъргвам в полумесеци
и после посред чума вдигам пир!
Сама се изтезавам със обичане...
А може би... привикнах да боли!
Значимост искам мъничко и вричане,
но нищо не е както бе преди...
И аз не съм! Промяната е коренна,
а мислех, че познавам се добре...
Душата ми... пак книга е отворена,
но кой ли вече книгите чете...
Събира прах по рафтове забравени,
жълтеят тъжно нейните листа...
И спомени от времето оставени,
напомнят полугласно за това...
Че имало е някога едно сърце...
обичащо... За цял един живот!
Раздало се за нашето човечество,
изпълнено със пламенна любов!