Сутрин си казвам – довечера ще бъда мъдра,
ще мисля светло, в дългосрочна перспектива.
Но, падне ли мракът – от него няма мърдане
и ме боли за деня, който нанякъде си отива.

И какво ли постигнах? Нещо дали наваксах?
Платих ли си сметките, или затънах до гуша?
Така ме излъсква черната нощна вакса,
че тишината, която скърца в косъма, слушам.

Гледам напред, ала някак наблизо, вторачено.
Иде ми да се развея – опърпано знаме!
Сякаш животът достоен е от мен на една крачка.
но аз все си оставам с първата крачка само.

После се сривам. Вярно, пред себе си – жалка.
За пред света аз съм цифрова клетка в сметките.
Ставам сурова, за да не съм му подпалка.
Но нашият сговор лека-полека олеква.

Знам, че съм смешна в ролята на опозиция.
Други гърла храня – тясно е моето гърло.
И се прокъсвам – струна, или ръждива спица
от колелото, което в новото утро ме хвърля.