Целувка на дете
по устните ми шари мълчаливо.
Денят ли е изгрял
или небето в мен се е родило –
с онази нереална светлина,
разтворила на камъка душата,
за да излязат всички чудеса,
натрупани през вековете
в седефената мрежа на духа.
Целувката на мъж
гърдите ми изгаря като въглен.
Нощта ли се усмихва
или Луната ми намига
с единственото си неоново око,
накарало кръвта да зашуми
като разлистена през зимата гора,
подмамена от придошлата нежност
на новородените неопитни звезди.
Целувката на ближен
по челото разлива благодат.
Безпаметно се гонят ден и нощ
със скиптъра небесен – кръговрата.
Умират хора и се раждат нови,
понесли на плещите невидимия кръст
през бури и пожари, през разкаяние и мъст
на огъня Божествен вика да уловят,
да го превърнат в песен и да полетят.