Обгръщаше ме тайната на нощна пелена,

налях си чаша бира и заслушах тишината.

Дочуваха се звуци, подредени във слова,

а нейде плахи ноти си подсвиркваха соната.

Препълненият пепелник ми прати облак дим,

разсърдена угасна и последната цигара.

Асмата натежала май се правеше на мим,

прегръщаше с ластуните смокинята ни стара.

Изписка малко птиче във кошмарния си сън,

измяука и котакът на съседа недоволно.

От розата увехнала стърчеше нагъл трън –

единствен май от всички, той се чувстваше свободен.

А бирата се стопли и се вкисна от каприз,

забравена, обидена от нулево внимание.

Сив облак до луната се превърна във артист,

печелещ ме за публика с престорено старание.

И тази нощ ще бъда с мойта тиха самота,

дали не сме обречени да бъдем неразделни?

Дали това е избор, или сляпата съдба?

В душата ми е нощ и е толкова студено…