Когато всичко свърши,

какъв си бил, не струва;

щом нещо ще се скърши,

не може да векува.

На млечната пътека

съдбите се пресичат

и там личи човекът,

щом още го обичат.

Усмивките тогава

не просто ще го сгреят,

защото те не слава,

а дружба ще довеят.

И в новото начало

отново ще се видим

със младото си тяло

във бисери от миди.

Тогава ще се влеем

в потока на съдбите

и песен ще запеем

за ключа към мечтите.

И всичко вчера - лава,

ще стане вече ясно:

в морето от забрава

за всеки има място.

Отварят се очите,

но вече в друго време,

а тази със гърдите

понечва да ни вземе.

Погалва ни, а страда,

тъй мило ни се смее

и сякаш ни познава,

сълзите щом копнее.

И пак започва всичко

от там, където свършва,

да търсим нещо лично,

което да ни връща.