Някъде въздишаха раними,
тъжни сенки в розов порцелан.
В здрача, поети пишеха красиви рими -
за своя свят недоразбран.
Обичай ме невидим в тъмнината.
Събуди душата ми,
с нежния си допир на ръката.
Преоткрих ли се...
чувствам се друг и различен,
като на петнадесет,
безразсъден и по хлапашки двуличен.
Някъде умираха комети,
любопитни да се слеят
с нашия изстрадал свят.
А датите замръзнали оставаха,
седми, осми, девети
без право за връщане назад.
Ето ме отново,
чувствам се някак изпепелен,
от спомена за толкова любови
преминали нахално и уверено през мен.