„Нямам никого.
Нямам теб...“
А някъде във себе си –
(отдавна бе), скрих къс луна,
парче сърце. От теб.
Щурчето в шепите си нося още.
И всяка сутрин будя слънцето.
Към пет. А там, над мен, едно небе...
И вместо с дъжд, засипва ме.
С недоизречени въпроси.
И в себе си – (отдавна бе),
в кутийка мъничка аз къс
от твоята душа закътах.
Скрих дълбоко.