Свещиците в зелената прегръдка на елхата
търкалят пъстри сълзи, в пламъка стопени,
прозвънва чашата прозрачна,
тъничка като ръката ти...

За кой път срещаш Новата година с мене?

Дошла от тъмното преддверие на времената,
една езическа виелица мете полето –
като под преспа сняг,
под този кичур бял в косата ти
дали – заспало – чака пролетта сърцето?

Стоим - за кой ли път – на прага на годините.
Не бързай да прекрачиш в бъдното, почакай –
назад не можеш да се върнеш,
вчерашният ден е минало,
а утрото е скрито както винаги зад мрака.

И восъчната скръб на свещите се стича мълчаливо,
часовникът преде на времето обърканата прежда –
новогодишна приказка за възрастни,
измислена красиво,
с искрица истина, наречена надежда.

Тя, вечната надежда, преспите ще смита,
напразно тежки снегове ще веят в мрака гриви,
виелици ще трупат преспи вън и в нас самите –
додето с теб сме двама,
идващите дни ще са щастливи!