Рисувахме със устни странни изгреви,
морето ни обливаше с дъха си,
а ти събличаш като нощна риза
последните останки от страха си,
разливаше морето синята си нежност,
събуждаше се от утехи гневно
и в порива на вечната безбрежност
заглъхваше гласът му древен
в онези разлюляни романтични залези
от цветната осанка на вълните,
които в гребените са събрали
отблясъци червени на лъчите
и в люлките си странно приласкават
умората, белязала страха ни,
но пак по нещо не от нас остава
заключило вратите на греха ни
и нищо вече нямаше значение,
когато залезът далече се разливаше,
раздялата със неизбежните съмнения
достигаше нивото на загниване,
тогава пареше след изгрев пясъкът
и пак потъвахме с оголените глезени,
защото с гневен, разнобоен блясък
и изгреви, и залезите не изчезваха,
но ние нежно, романтично чезнехме,
превърнали на бездна любовта си,
свалихме в нас небетата си звездни,
захвърлили остатъците на плътта си.