Ти си онзи Купидон,
който в прекрасните спомени ме връща,
и оживява в миг далечният сезон,
на нашето отминало прегръщане.
И пак сме с теб сплели пръсти,
вярващи, че вечно ще е всичко-
млади и невръстни,
открили първото обичане.
Не можем отминалото време да си върнем,
затуй в душите си -
на спомените градим параклиси,
с надеждата, че пак ще се прегърнем,
и пак ще бъдем - напук на всичко... някак си.
Несбъднат стон от онова далечно вчера,
все още в мен живее на инат,
и моли ме да те намеря -
за да създадем отново нашият изгубен свят.