Във сребърното езеро пера от гъски падат,
цикламено небето се разлива в акварел;
сънуващи докосване, две длани се разтварят;
рисува тънка четка, сенки в нощния предел.
Прозрачно-бели камъчета в звън се разпиляват,
изпуснати от шепи, с топъл дъх на карамел;
лицето на луната постепенно избледнява,
угасва в тишината и последният дуел.
Под призрачен воал, звездите бавно се разгарят,
изящен водопад пред тях, в поклон се е привел;
беззвучни стъпки по тревата, спомени оставят,
трепти единствен поглед, в обичта си смел.
Пробудени в прохладата, листата зашумяват,
със полъха на вятъра, тревогите отнел;
сред розовите храсти, късни славеи запяват,
зове ги моят глас - Тинувиел... Тинувиел...