Измислих среднощно, че пак си дошла -

понесла със себе си празник.

И търся те в длани от сън и мъгла.

Напразно. Напразно.

Но тези измислици дълго мълчат.

Къде те изгубих – не зная.

Пътувам на зимния залез с лъча

към края. Към края.

И старият клоун отдавна е ням.

Отдавна тежи непотребен.

Запалих звездите от звездния храм

за тебе. За тебе.

Изпрах тишината от мъртъв сезон

в безумната скръб на палача.

Но в тази безсмислица има резон –

Мъжете не плачат.

Оставям след себе си бяла следа

и вести от никой не чакам.

Попих океани мълчана вода

с парцали от мрака.

Понякога в спомена плуват мъгли

с усмивки от звездни принцеси

и тихо в съня ми тъгата вали –

Къде си? Къде си?