\"Не ме кори за нощите ми будни,
че тясно ми е в мекото леглo...\"
Петя Йорданова
В тишина е потънала къщата.
Спиш, към мене обърнал лице.
А в съня до без дъх ме прегръщат
твойте влюбени, мъжки ръце,
като нежни, но здрави въжета,
впили нишки ревниво в плътта
и притегнали с възел сърцето.
Би завързал дори любовта...
Спиш до мен, но така и не знаеш
как на пръсти, покрай твоя сън,
през стените високи на стаята
преминавам и хуквам навън.
И по котешки, тайни пътеки,
без посока пресичам града.
Босонога, безплътна и лека,
плъзвам тъничък лъч светлина
на нощта в лабиринтите скрити
и из тях се надтичвам със вятъра.
А танцуват край нас по стените
нощни сенки в безмълвен театър.
Във окото на бурята влизам,
песента на дъжда ме опива,
литвам с него далече и близо,
във реки и морета се вливам.
И се втурвам без дъх към звездите,
ставам мъничка част от безкрая,
в моя тайна вселена се скитам,
за която, прости, че не знаеш...
Впивай пръсти ревниво в плътта,
завържи ми ръцете, нозете,
само волната моя душа
ти не връзвай, не връзвай с въжета!