Вън е зима.
И в същото време - преваля
на живота ми лятото. В Нивата крача
и докосвам стеблата.
Житата ли галя
или всяко стебло е опора сред здрача?

Взе ми вятърът хладен, свирепо задухал,
даже старата възлеста здрава тояга,
на която подпирам ръцете си сухи –
този вятър я счупи и мълком избяга.

И пристъпвам полека в узрялата Нива,
ляга тясна пътека зад мен сред житата –
нито стрък избуял да пречупя не бива,
всяко стръкче е клас, а са малко зърната.

Ще ги пазя за хляб, ще ги пазя за посев,
да ми стигнат за дългата зима пред мене;
ще ги чистя от бурен – горчиви въпроси,
мъртви сухи заблуди, отровни съмнения...

А е зима!
Но Нивата сърпа си чака.
Сякаш вчера бях в черната угар сеячът,
беше утро и пладне,
а ето че в мрака
сред узрели жита през живота си крача.

Някой бързо върти колелото на дните,
пръска сухи листа и сезоните сменя,
и студеният вятър ме блъска в гърдите,
и го няма горещото лято у мене.

Побелели приятели крачат насреща,
до един като като мен закъснели жътвари –
бяха дните ни млади до болка горещи;
днеска жънем и тежките снопи товарим.

Тук, отляво на пътя, презряват житата,
тук над нас есени, хладен вятърът вее.
А отдясно е пролет.
Там крачат децата ми
сред браздите на своята Нива.
И сеят!

Ще дочакам ли тяхната жътва богата –
да помогна със нещо и аз, пък тогава...

Тук ще пада снегът,
там, при тях, ще е лято,
а децата им свои жита ще засяват.