Ти ли бе онзи славен хидалго,

дето вместо Росинант,

яхваше... стара кранта?!


И си кърпеше доспехите...

с празни махове -

от прочутите вятърни мелници?!

 

Ти ли, о, славний,

се влюбваше все в Дулсинеите,

а по принцип -

обичаше... някакви Санчовци?!

И когато онзи луд вятър

прескачаше -

 

да задвижи всички ония

мелници, ти ги спираше с голи ръце,

да не мелят...

брашното...

за хляба ти...

 

Е, Дон Кихоте, днес ти е паднало....

да ги раздвижиш,

крилете им, та дано отлетят -

там, където ти видят очите...

Там, където отлетяха мечтите ти,

и ония празни надеждици.

 

Пък и доспехите -

така са те стегнали...

Надали

ще ти останат одежди.

Бягай, спотаявай се,

странниче!

Ще те грабнат крилете им...

 

Само в движение,

за да те запокитят далече,

там, където света

не е извинение

за малкото нищо,

което едва,

почти незабележимо,

е останало...

от тебе...