По улици от калдъръм вървях,

а нямах път – към себе си и теб,

във утрото мъгла

затвори всичките пресечни...

Вървях по стръмното, забързвах,

а пътят губеше се в суета.

Дори в измама да не бе...

Едно небе единствено над мен.

И в светлината на отминалия ден -

във тебе само мрака утаява.

И ето ме - за сетен път,

за сетен път в очите ти се спирам –

с надежда там да се открия...

Очите ти - невиждащи очи,

остават мъртви за света. И мен.

И ето – пак ще продължа

по пътя, чезнещ в тъмнина...

Вратата ми не е затворена за теб.

Магия ли е любовта?!