“...дважды два не сразу сто.”
                         Борис ПАСТЕРНАК, “Высокая болезнь”

О, две по две невинаги е шест,
не изведнъж, не просто тъй – случайно.
Да бъде четири – е обичайно,
но даже “днес” невинаги е “днес”.

Нощта невинаги е тъмен мрак,
а тъмнината – пропаст непрогледна;
понякога богатството е бедност
и нищетата е с обратен знак.

Невинаги е светло през деня,
в дъждовен ден невинаги вали;
понякога от щастие боли
и крачим трезво-будни през съня.

Невинаги е самотата стон,
и сам – човекът в нощния покой;
понякога човешкият безброй
е самота на степен милион.

Невинаги реката има бряг,
невинаги вода тече в реката –
измамен е светът... и тъй нататък;
не всеки мъж в морето е моряк.

Дори и ти невинаги си ти –
оная “ти” е твърде идилична.
Полутакава и полуразлична,
си друга “ти” – със същите черти.

Калейдоскопен пъстър панаир,
невинаги логичен е светът –
невинаги посоката е път,
войната е война, мирът е мир.

И детелини с по едно листо
среднощ пред къщния ни праг цъфтят.
И в този странен, невъзможен свят,
невинаги, но две по две е сто.