Един човек живееше край нас,
невидим за невиждащите хора.
Говореше с дъжда с пресипнал глас,
прегърбен от безкрая на умората.

Един човек събираше мечти
и бавно, бавно вечер ги гореше
и стоплени, среднощните сълзи
покриваха го нежно - щом заспеше.

Един човек живееше край нас
на ъгъла, до чувствата на хората
и всяка вечер - точно в онзи час,
във който се стаяваше умората...

... с очите си, рисуваше звезди,
събирайки парченцата им в мрака
и молеше се... Бог... да съживи
човеците... с които беше плакал...