Не помня как избрах да бъда мост,
навярно просто не желая да съм бездна.
Не искам никой да пропада в моя мрак,
но ми харесва да съм символ на надеждата.
Понякога от стъпките боли,
и по човешки се оглеждам във лицето ти.
Преставам да съм мост в такива дни
от страх, че нещо се пропуква във сърцето ми.
До следващия слънчев, топъл ден,
когато някаква необяснима сила
отново те изпраща тук, при мен
и се превръщам в брод по който ако минеш
не би бил същия. И аз не бих била.
Съдба ли е, не знам, ала си струва.
Изпълним ли пространството със нас -
ни мостове, ни бездни съществуват...