Купувам си карта за градски транспорт,
преди старата да е изтекла.
Затварям в портфейла си бъдеще,
което не знам как изглежда.

Пак ме има по старите пътища.
И сякаш това, дето следва,
е до болка познатото утре.
Не излъгах - не знам как е после.
Повторимото време е минало.

Нося следваща карта от вчера,
за да вярвам в минало свършено.
Ако в делника вкопчен остана,
аз и ти вътре в мен ще сме ехо.

Ехото е красива измислица.
Само блясък. И никакъв допир.
Допир няма ли, всичко е вчера.

Не, не знам бъдеще как изглежда.
А как искам да е - като тебе.

Все съм си скъсаното билетче.
Проверено. Подминато лесно.
Но ще скрия редовната карта,
щом мотрисата Случка ни срещне.

Глоби пътя ми! С много глоби го.
За да има какво да ти плащам.
Така бавно да внасям дълга си,
че да бъда назад с лихвите.

Да се трупат, както в банков заем.
Доживотно. Ала след длъжника
да не са изплатими на памет.

Дупка след пожелан перфоратор
е сърцето, което ти давам.
Дупка от нередовен билет
и не вярва в проверки тип прошка.

Прости глобите в цяла мотриса.
Но за всичките мен накажи.
И недей ме глобява на дни.
Нека плащам на мигове обич.