Некроза

Продадох си последната надежда,
че някога ще те прегърна истински -
за една иронична целувка по въздуха.
И едно суховато „до утре„.

Ти заключи вкуса на надеждата
в най-дълбокия джоб на костюма си.
И макар глухоняма, в пиесата ти
съвестта си намираше реплики.
Щом останаха празни на сцената -
Като тъжни лисици през зимата
се напъхаха гладни ръцете ти
по джобовете. За да оплачат
някой, който в тях виждаше птици.

Но надеждата чакаше лакомо
да намери тъга за убежище.
Закачи се, тъй сякаш е дреха
в гардероба на твоите пръсти.
Овъргаля се във нафталина им -
заприлича на старите вещици.
И се спусна в мазето на мислите ти,
а оттам се изплю на сърцето ти -
като силна отрова без биле.

Ти вървеше, а стигаше никъде.
И се взираше, ала бе сляпа.
И мълчеше, а сякаш говореше
тишината. И те ругаеше.

Пожела си да ме сънуваш.
Насън е по-лесно да върнеш
открадната, чужда надежда.
Щом ме срещна в съня си, ме върза
за едно дърво - от непознатите.

И ме биеше, за да забравиш
за надеждата. И ме целуваше.
И единствено себе си лъжеше,
че целувките са иронични -
като тази, която ми прати
за последно по въздуха вчера.
Но не спираше да ме целуваш-
колко много ирония само!

Даже нямаше време да кажеш
суховатото свое „ до утре „.
Утре всяка надежда е спомен.
И едно нежелано сбогуване.
А ти свикна с надеждата вече,
както свиква с протеза безръкият.

Като кост от ходило извадена
и висяща навън е надеждата.
Все те лъже, че можеш да ходиш
И да стигнеш желана посока...
Но некроза натрупва надеждата
И дори не докосваш копнежа си.

Почерняваш, на място оставаща.
Губиш крайник, а крайникът всъщност
е фасада. Най-страшната загуба
от некрозата е на сърцето ти.
Само кратер без ехо на реплики
е актьорът, заместил сърцето ти.

Не сънувай напразно надежда!
Не е смърт ролята на живота.
Щом сънят те захвърли на изгрева,
почисти си сърцето от вещици.

Аз ще дойда, загубил надежда,
но със вяра по устните. Помниш ли
ироничните свои целувки?
Ти не вярваш, че вяра се хваща
от ирония? Виж си ръцете-
некролозите вече ги няма.
И е празно. А от празнотата
се прихваща най-бързо некроза.

Позволи ми да взема ръцете ти,
да нахраня глада им със своите.
Ако после, когато си сита,
се превърна във тежест на вярата -
ще ги пусна от мен да си идат.
Ала „после„ е друга илюзия.
Позволи ми да бъда ръцете ти!