“Това, което остава неказано, е винаги най-важното...”
                                Яан КАПЛИНСКИ, “Между сън и пробуждане”

Неказаното вчера, днес ме смазва,
тежи в душата като тъмен грях.
Шейсет години писах и приказвах –
най-важното ли всъщност премълчах?

Защо мълчах?
От страх?
От неумение
да изрека най-важното пред вас?
Нали звъни оная струна в мене,
която дава на душата глас;
нали съм зрящ, нали сърцето плаче,
щом чуе скверн и злото долови,
и се бунтува всичко в мен.

Обаче,
нима мълчах – говорейки! – уви,
стократно повече?
Сега с тревога
стиха дописвам с тръпнеща ръка –
най-важното край мен бе толкоз много,
че не успявах да го изрека.

Най-важното не е едно и също
за всички ни – за вас, за тях, за мен.
Стихът и днес е струна.
Той отвръща
на всеки звук от трудния ми ден;
той в мрака топъл лунен лъч ви носи,
на шарени криле лети в захлас,
той ви задава моите въпроси
и нищи битието ми пред вас.

Това най-важното ли е?
Не зная!
Стихът ми сам избира своя път,
а аз го следвам малко преди края.
Но думите изрича той – стихът!

А кой е казал всичко?
Аз не мога!
Неказаното е море без бряг.
Аз още пише, аз не казвам сбогом,
макар в косите ми да пада сняг.
Но винаги най-важното ще дреме
неказано във всички времена.
Простете ми за него!
Аз приемам
това да бъде моята вина.