Каква е твоята вина,
лице, родило се различно,
че трябва с вечна самота
да плащаш, че не си типично?
Нима ти също не си с лик,
та трябва да си подиграван,
да бъдеш сам подобно вик
не чуван сякаш не издаван.

Животът ти е смях в сълзи,
усмивката ти – тъжен поглед
към другите с безброй лъжи,
невиждащи за твоя полет,
във който можеш само ти
да бъдеш истински реален,
защото вярваш в две очи,
а не в света ни тъй измамен.

Недей да плачеш, ти си крал,
щом можеш още да обичаш
човека, който си предал
и в който все така се вричаш,
защото само любовта
осмисля празните ни нощи,
а ти си още със душа
напук на живите ти мощи.

Понякога, дори и сам,
е нужно да си нежна струна,
та твойта песен някой там
да чуе, па макар и дума,
и нищо, че не ще е с теб,
ти някому да станеш муза
във този грешен ничий век
сред който обичта е чума.

Ти само ще спасиш света,
създание родено с бреме,
че виждаш там – отвъд плътта,
що вярва в хубавото време
и твойта Есмералда с теб,
която в рая ще те води
към слънцето в деня от лед
напук на днешните неволи.